Дневник на навигатора – Интервю

Въпрос: От колко време се занимаваш с практиките на шаманите от древно Мексико:

Отговор 1: От около 4 години.

Отговор2: Интересувам се повече от 10 години, но по-сериозно се занимавам от 4-5 години.

Въпрос: Как се запозна с книгите на Кастанеда?

Отговор 1: Случайно. Препоръча ми ги приятел.

Отговор2: Дълга история. Препоръчаха ми ги приятели, но не нещо от сорта: „Много хубави книги! Трябва да ги прочетеш!“. По-скоро слушах техни разкази и обсъждания по темата, които ме заинтригуваха. После, един ден попаднах в библиотеката на „Сказания за силата“. Не ми хареса. После прочетох „Огънят отвътре“ и „Силата на мълчанието“ и разбрах, че искам да прочета всичко, което авторът е написал. Отне ми няколко години да прочета всичко и да го подредя в съзнанието ми.

Въпрос: Преди това занимавал/а ли си се с нещо друго?

Отговор 1: Проявявала съм интерес, но никога не съм се занимавала целенасочено.

Отговор2: Занимавал съм се с какво ли не. Търсих доста дълго време. Междувременно четях, ходих на различни места. Занимавал съм се малко с Йога, по-дълго време с даоски практики, тренирал съм различни бойни изкуства. Навсякъде откривах по нещо интересно.

Въпрос: Какво те накара да минеш отвъд книгите и четенето и да се занимаваш с практическа страна на учението?

Отговор 1: Любопитство.

Отговор2: Безизходицата. Намирах се на такъв етап от живота ми, че не знаех на къде и как да продължа. Не бях щастлив, животът ми беше едно безкрайно очакване нещо да се случи, някой да ми се обади, някой да се позаинтересува от мен, да ме забележат и да ме обичат. В същото време бях прекалено пасивен и прекалено уморен от всичко, за да заинтригувам хората около мен. Нямах сили за нищо, свеждах всичко до интелектуални размишления. И изведнъж: БУМ! Идеята да действам никак не ми допадна първоначално. Но с времето нещата, малко по малко и много трудно, си идват на мястото. Исках да бъда някой друг и сега съм щастлив, защото всичко зависи изцяло от мен.

Въпрос: Какво е отношението ви към брака, близките и приятелите? Трябва ли да ги зарежете за да следвате Пътя със сърце?

Отговор 1: Мисля, че Пътят със сърце включва всичко и всички. Но най-вече включва личностна промяна. Ако човек е готов да се бори, то всичко е предизвикателство и в крайна сметка само личната ни сила решава изхода от битките ни, включително и житейските. Освен това, само мъжете са социално значими. Те трябва да се борят за да загубят тази маска. В това отношение, ние жените сме облагодетелствани.

Отговор2: Това е сложен въпрос! Мисля, че всеки сам решава за себе си, сам поема отговорност за личните си действия. Няма добри или лоши избори, има само избори, които трябва да отстояваме. Бракът, близките, приятелите, ние не сме случайно с тях. Ако се опитваме да ги съдим или да им налагаме някакви наши възгледи, все едно нищо не правим. Дали ще предпочета да имам семейство или не, това е въпрос на личен избор. Важното е човек да не се крие, когато всички знаят, че се крие или пък да изживява всичко като саможертва. Това е надуване на Егото и не струва много. Когато Пътят е със сърце, той е лек и по него се върви бързо.

Въпрос: Бихте ли отстоявали някаква обществена кауза, бихте ли протестирали? Какво мислите за обществото?

Отговор 1: Дали бих протестирала? Не зная, зависи от каузата, от конкретния момент… Обществото е абстрактно понятие. Ако се вгледаме то е съставено от хора, от различни роли, от взаимодействия. Човек не може да се срие от социалната страна. Мисля, че е въпрос на избор.

Отговор2: А има ли гражданско общество в България? Всеки човек е част от този свят и като неделима част от него, всеки от нас следва повратностите на времето, в което живеем. Ако има икономическа криза, ние не можем да сме извън нея, ако има болести, ние не можем да ги прескочим, ако има война, глад, бедствия… Аз съм тук и дали искам или не, не бих могъл да се скрия изцяло и да се правя че не съм част от всичко, което ме заобикаля. Това е моя свят, а един воин обича своя свят, грижи се за него, познава го и го следва.Дали бих протестирал? Хм, зависи за какво.

Въпрос: Бихте ли помогнал/а на някой в беда? Смятате ли, че това е намеса в чужда съдба?

Отговор 1: Страхотен въпрос! Определено бих помогнала. Няма нищо случайно в това, че пътищата на двама души се пресичат. За да се помогне, за това трябва сила. Но не бих изпаднала в другата крайност, да налагам своята ‘помощ’.

Отговор2: Сметката на човешкия Дух винаги е празна! Колкото и малко да се вложи в нея, все е нещо. Има една хубава поговорка: „Направи добро, па го хвърли в морето“. Да се приказва за Сила, за велики дела и т.н. е лесно. Да се направи нещо малко, като да помогнеш на някой в нужда, това е действие и ако се направи от дълбините на вътрешното мълчание, това действие има сила.

Въпрос: Какво мислите за абортите?

Отговор 1: Успявате да ме изненадате с тия въпроси. Не ги очаквах! )) Мисля, че това също е въпрос на личен избор. Няма лесни и еднозначни отговори, включително и в този случай. Зависи от конкретния случай.

Отговор2: Хаааа… въпросите са изненадващи. Мисля, че абортът е тежък избор, пред който всяка жена, а защо не и мъжът до нея, са  изправени. Мога да говоря само за себе си, когато става въпрос за толкова лични и сложни избори.

Въпрос: Какво мислите за „кастанедианците“? Има ли нещо, което да обединява различните практикуващи, интересуващи се от Кастанеда?

Отговор 1: Какво е това „кастанедианец“? Мисля, че има прекалено много признаци по които хората се отделят от останалите, та да създаваме още един. Що се отнася до общите страни, мисля че това е ‘човешката маса’: всеки проявил поне минимално любопитство към света на воините, допринася с нещо към него.

Отговор2: Както и навсякъде другаде, хората са много различни, с различен темперамент и мотивация. Да съумееш да действаш в екип с някой непознат или човек, с който при други обстоятелства не би общувал, това също е форма на практика. Разбира се, нашето поведение и индивидуализъм, тук в България си има своите обяснения. Налаганият в миналото колективизъм и последвалата остра реакция срещу него, годините на Промяната, сложната икономическа обстановка, в която всеки оцелява самостоятелно, накара хората да станат крайни индивидуалисти и да се затворят в черупката си. Да се довериш някому, това не е толкова трудно, но явно сме си изградили прекалено добра защита. Хубавото при практиките на нагуалите е, че трябва само искрено желание за участие. „Свободата е с вход свободен!“

Въпрос: Промени ли се отношенията ви с противоположния пол, след като започнахте да практикуват? Какво мислите за секса?

Отговор 1: Втората част на въпроса я очаквах. Мога да кажа, че аз се промених и се променям. За отношенията с хората, голяма роля изиграва Прегледът. Всичко е една програма, която е била въведена в нас, в най-ранна детска възраст. Включително и отношението ни към другия пол. Тия модели са придобити в семейството. Независимо колко устойчиви или не са били те, те ни ограничават, както ни ограничава всеки един предварително зададен модел. Светът е жив, постоянно в движение, няма модел, който да ни даде абсолютна 100%-тово адекватна реакция и да отговори на нашите очаквания.

Сега малко по-конкретно. Въпросите с другия пол са от най-интимната сфера, която са ни научили, че играе най-голяма роля в нашето щастие. Сексът и любовта, обвързването на една жена с някой мъж, това е цялата реализация, която обществото ни дава. Моделът не е с толкова остри ръбове, както преди 2-3 поколения, но все още е валиден с пълна сила. Заявете публично, че не правите секс и ще ви изпратят някъде да ви „помогнат“.

Отговор 2: Аз, като мъж, съм научен, че жените трябва да се грижат за мен и ако ме обичат, да правят секс с мен. След като прочетох книгите, възприех някакво псевдо възхищение към жените. Когато започнах с Прегледа, нещата си дойдоха на мястото. Мисля, че сега малко по-трезво мога да погледна към една жена и да видя човека в нея, а не сексуалния обект. Мога да водя по-непринуден разговор, вместо да се притеснявам как ме възприема като мъж и сексуален обект.

Що се отнася до сексуалните въпроси, то и тях смятам за лични т.е. всеки сам решава. За мен секса е въпрос на енергия.

Въпрос: Какво мислите за това как изглеждат идеите, които следвате на останалите хора?

Отговор 1: Ами честно казано не се вълнувам особено.

Отговор 2: Понякога съм се замислял, че преди 300-400 години биха ни преследвали и биха ни изгорили…. ))) Светът е пълен със „странни“ идеи. Просто някои от тях са възприети за „нормални“ за конкретното общество. Въпросът е с какво могат да ми помогнат на мен, да бъда здрав, жизнен в добра физическа и психическа кондиция, да мога да посрещна предизвикателствата, които живота ми поднася?

Въпрос: Мислите ли, че ще успеете да съхраните своето съзнание след смъртта?

Отговор 1: Това са „големите“ цели. Обикновено мъжете се вълнуват от тях. Аз съм жена и съм по-практична, интересувам се от настоящия момент, от това, което мога да имам сега. Разбира се, че си давам сметка защо правя всичко това, но дали мога да дам трезва сметка от позицията на осъзнаване, на която се намирам? Не мисля. По-скоро се интересувам какво мога да направя сега. Никой не може да ми гарантира, че ще остарея и след 30-40-50 години ще умра.Малки, но реални стъпки, това искам.

Отговор 2: Ако трябва да съм честен, шансовете ни са нищожни. Предизвикателството е, колко далеч може да стигнем в тези тесни граници!

Дневник на навигатора, Ден 2

Дишане

Днес отделихме доста време на дишането. Не съм се замисляла колко малко внимание обръщам на начина, по който дишам. Няколко човека споделиха какво знаят от други неща, които са изучавали. Беше много интересно. Пробвахме коремно(животинско) дишане.

Дишането е пряко свързано с Намерението. То самото е намерение, възнамеряване. Чрез неговата промяна, можем лесно да въздействаме на емоциите, които ни владеят в момента. За да усетим дишането в различните емоционални състояния, всеки се опитваше да си спомни определена случка, когато е бил ядосан, нервен, страхувал се е, бил е безгрижен/щастлив и т.н. После възпроизвеждахме начина по който сме дишали в този момент. Казаха, че стойката на тялото е отражение на моментното ни състояние и тя става като отпечатък, който винаги заемаме, щом изпаднем в едно и също емоционално състояние. Промяната на стойката е най-лесения начин да се промени дишането.

Установих, че напоследък съм дишала прекалено плитко и нервно. Дълбокото и равномерно коремно дишане ми се стори доста трудно. На няколко пъти ми се зави свят. Опитвах се да дишам със затворени очи, за да се опитам да се отпусна.

Дишането е от основно значение и при изпълнението на магическите движения. То не е произволно, а следва намерението на самото движение и от него, до голяма степен зависи ефекта от движението. Усетих го, все едно, посредством дишането, насочвам движението – бързо дишане, бавно, съскащо издишване, вдишване… нищо не е случайно. Трудно ми е все още да ги синхронизирам.

Дневник на навигатора, Ден 2

Контролирано безумие

Първата ми задача е свързана с Банка. Това е институция, в която всичко се наблюдава, рядко някой си позволява да повиши тон, всеки внимава в поведението си, става въпрос за пари. Единствената ми връзка по това време е една дебитна карта, която не ползвам. Решавам да я закрия и да си поискам 3те лева, които са като задължителен минимум. Правя някакъв първоначален план, като дори мисълта за това ми докарва буца в гърлото.

Приготвям си едни стари дънки, фланелка с къс ръкав, стара и доста опърпана раница, оставям брада на една седмица, вадя от килера стари маратонки. Решавам да се представя за момче от малък град или село. Всичко е чисто и спретнато, но старо.

Докато приближавам лъскавата сграда на централата, в която, по онова време, само там издаваха и закриваха дебитни карти, усещам, че сърцето ми ще изскочи от гърдите. Толкова съм смутен, че не внимавам къде стъпвам и се спъвам. Болка прорязва коляното ми, след като съм стъпнал накриво.

Приближавам входа и усещам че се потя повече отколкото времето предразполага. Влизам и трябва да мина охраната. Спира ме млад мъж, облечен със служебен костюм. Виждам на ревера му значка с логото на банката. Той бързо ме оглежда. Любезно ме подканя да мина през детектора за метал. Детектора изпищява. Той ме пита дали нося колан. Вдигам блузата си малко повече от необходимото, при което виждам за момент лека усмивка на лицето му. Той ме подканя да продължа. В този момент, аз си спомням, че в раницата имам един стар нож, който ползвам, когато ходя за риба. Отварям джоба и му го подавам. Ножът изглежда доста жалко, с кания от вестник и тиксо и ръжда тук там. Той се усмихва вече по-видимо. Аз го питам къде трябва да отида за КАРТАТА, той вежливо ме насочва към втория етаж.

Предстои ми да изкача широко стълбище. Започвам да се тътря бавно, като силно накуцвам с единия крак. Болката е поотминала, но пък ми даде идея за накуцването. Бавно и мъчително изкачвам стъпалата, като се потя още повече, пуфтя и въздишам тежко. Няма много хора в банката и усещам, че през цялото време охраната внимателно гледа моите мъки.

Качвам се на втория етаж и търся къде да отида. Питам няколко служителя за нужното гише. Изглеждам доста потен и с измъчено лице. Попълвам молбата за закриване и без да искам допускам грешка. Моля за нов формуляр. Неучтивата служителка смекчава поведението, като вижда каква картинка на безпомощност представлявам. Казва ми кога да дойда пак, за да си взема 3те лева.

Слизам надолу, като тоя път съм видимо раздразнен. Последните стъпала ги вземам на един крак и буквално скачам пред охраната. Младият мъж, казва на своя колега, който е в портиерната, да подаде едно скромно ножче. Виждам съжаление и снизхождение на лицето му.

Едвам дочаквам да се отдалеча. Чувствам че сърцето ми ще изскочи, целият съм вир-вода, а „здравият’ ми крак целия тупти от неестественото движение. Нищо не мина по първоначалния ми план. Въпреки това усещам една лекота, все едно ми е паднал голям товар от гърба. Това е едно най-трудните неща, които съм правил до момента. Не бях хладнокръвен, а по-скоро объркан. Има още много какво да се желае.

Дневник на навигатора, Ден 1А

Сънуване

Първият път, когато сънувах осъзнато си казах: „Това е то!“. Дълго време се опитвах да сънувам осъзнато, но опитите ми бяха неуспешни. Чувствах се крайно объркан, защото не знаех какво трябва да правя, какво трябва да се получи. Опитвах се да „наглася съня“, но единственото което се получаваше, беше… че нищо не се получаваше. Накрая се отказах, с мисълта, че нямам достатъчно енергия.

И ето ме, отворил очи, лежейки на една страна, усещайки смътната болка в счупената ми предния ден дясна ръка. Първо си помислих: „Това е сънуването, това е то!“. А после: „Сигурно е от упойка и болкоуспокоителните.“ Въпреки болката обаче, рядко съм бил толкова въодушевен, рядко цветовете са били толкова ярки и никога не съм бил толкова щастлив със счупена ръка.

Спомням си, че не можах да спя добре тая нощ. Усещах болката, не можех да се движа от гипса. Бях преуморен от цялото изживяване, от вината за донесеното притеснение на близките ми. Спах на чуждо легло; по принцип нямам проблем да заспивам на всякъде и по всяко време, но този път усещах всяка неравност. Накрая успях да заспя, но спах неспокойно и много пъти се будих. Едва на сутринта, след поредното събуждане, бях толкова раздразнен и изморен, че съзнанието ми се предаде и заспах.

И ето ме, намирам се в махалата в която съм израсъл, тичам с моите приятели от детството. Уж сме малки, а на Завоя се задава моторист и един от тайфата кара „Балкан“-че, което години по-късно сглобявахме заедно. Той, за разлика от нас е голям, точна на годините, когато го карахме. Дърпам се и си мисля, колко е опасен Завоя. Спомням си колко пъти, профучавайки с пълна сила, карайки моето колело, съм се чудил дали няма да налетя на кола. Но вместо да намаля, а усилвах, нехаейки по детски за опасността, усещайки вятъра в косите си. Усещането за свобода!

Ето ме на Ъгъла, границата до която ми позволява да ходя като малък. Стоя и гледам Потока, река, образувана от спукана тръба, която с години тече и никой не поправя. Всички сме се надвесели и гледаме как едно малко коте се дави. Извръщам глава от гледката, която ми напомня за детския садизъм на един от моите приятели. Гледката толкова ме е огорчила, че в следващия миг се намирам на моторетката, която засилвам с пълна газ. Летя към Ъгъла, очаквам да изскочи кола и макар да съм голям в тоя епизод, аз засилвам, по детски безразсъдно. Спирам пред къщата на баба ми, като завъртам мотора на 180 градуса. Зная че ще вдигна прах и ще изплаша семейството ми и съседите, които са навън, но съм обзет от щастие. Поглеждам над Поляната и виждам една хищна птица, каквито много пъти бях виждал да летят там. Но тя не е нито сокол, нито ястреб, нито мишелов. Вглеждам се и сякаш картината се приближава, виждам птицата, която сякаш мени формата си, и накрая става на белоглав орел. През съзнанието ми преминава мисълта, че това е невъзможно! Бели орли няма по нашите земи.

В този момент всичко спира! Сънят не ме носи и подхвърля неконтролируемо. Мога да се огледам, мога да спра вниманието на всичко което пожелая. Разглеждам всичко с любопитство, смътно усещайки, че мога да правя нещо, което никога преди не съм можел да правя. В този миг се сещам за белоглавия орел. Искам да го разгледам в подробности, каквито преди не съм можел да видя преди малко.

Втренчвам се в птицата и тя приковава неудържимо вниманието ми. Сещам се, че не трябва да се втренчвам, както го правя в ежедневието, но вече е твърде късно. Образът се размазва, разпада и се превръща в една картина от електрическо бяло-синьо, както „снежинките“ когато човек силно стика затворените си очи. Сякаш изплувам от съня… и се събуждам.

„Това е то!“ – Съмненията ме напускат за остатъка от деня. Имам чувството че мога да обясня какво е сънуването, но всеки път, когато се опитам, мога да говоря само за усещания и не мога да кажа нищо смислено. Въпреки това зная, че вече имам критерий, който да ми каже дали сънувам осъзнато или не.

В следващите дни и седмици се опитвам да повторя сънуването, но не ми се отдава. Съмненията се завръщат, започвам отново да мисля, че сънят е плод на упойката или на разтърсването от предходното събитие. Мисля, че няма да мога да повторя, а най-черните ми мисли и страхове са, че единствено мога да го повторя, ако ми се случи нещо лошо, като счупването на ръката ми. После се успокоявам и решавам, да направя преглед на съня, преглед който ще правя отново и отново следващите години, за да откривам отново и отново структурата заложена в цялото събитие. Прегледът ме успокоява, вече не се опитвам да повторя всичко така неистово. Виждам, че съм загубил лекотата и това ми е пречело.

И ето ме, една вечер започва поредният сън, сън в който аз пак съм с мои приятели, намираме се в огромна сграда с невероятен купол, който се губи в сумрака. Ние сме трима и гледаме нагоре. В този миг аз си спомням усещането от сънуването и решавам да покажа какво е представлява  Намерението на моите приятели. Разпервам ръце и политам. Докато кръжа над главите им аз им казвам: „Виждате ли колко е лесно?! Единственото, което ви трябва за да летите е Намерение“

Ето го обяснението на всичко, което се опитвах да изразя след първото ми сънуване: „Единственото, което ми трябва за да сънувам, това е Намерението!“ Усмихвам се и започвам да направлявам своето летене, с усещането, че докато мълча и възнамерявам своя полет, няма да падна.

Дневник на навигатора, Ден 1

Преглед

Сядам с кръстосани крака и прав гръб. Преди съм практикувала малко медитация, Зен, но нищо целенасочени или продължително. Избирам тази поза, защото съм привикнала да седя по този начин, а и не зная никоя друга. Моят избор не е съзнателен, дори не се замислям как трябва да седя. Просто сядам с изправен гръб и прибрана брадичка. Не започвам веднага прегледа. На пода пред мен съм поставила разпиляни всички листа на моя списък. Объркана съм и не зная от къде да започна. Имах чувството, че ми отне цяла вечност да съставя списъка. По едно време дори отлагах началото на Прегледа, защото смятах, че списъкът не е пълен. Накрая потърсих съвет от останалите и те ми препоръчаха да започна, а с времето да допълвам списъка.

Мислите ми са хаотични, започвам да мисля за дишането. Не зная дали е правилно, не се сещам какво пропускам, но през цялото време имам усещането, че пропускам нещо важно. Мисля откъде да започна. Поглеждам листите и търся последния човек от списъка. Оказва се, че точно в момента не искам да си спомням нищо, свързано с него. Губя желание да правя преглед. Решавам да успокоя дишането и има си. Не ми се отдава съвсем. Изведнъж ме обхваща раздразнение и нетърпение, не ме свърта на едно място. Ставам.

Магически движения

Задръстването е ужасно. Навсякъде викове, клаксони, суматоха… Раздразнен съм. Снощи не съм спал добре, боли ме врата, имам главоболие, днес имах проблеми в службата… Стигам до малка уличка и импулсивно се отбивам в нея. Решавам да се прибера. Бях решил тая вечер да ми покажат някои движения, но се чувствам прекалено скапан и уморен, за да правя каквото и да е. Обхваща ме несигурност. Имам усещането все едно съм дал обещание, което няма да спазя, като не отида…. Какво ще правя, ако се прибера? Телевизия, вечеря… ще заспя на дивана, а утре ще ме болят вратът, главата и ще съм още по-скапан. Чувствам се в безизходица… Решавам все пак да отида.

Практиката тая вечер ме накара да се чувствам непохватен и тромав. Имах чувството, че нищо не мога да запомня. През цялото време усещах и скептицизъм… Не усетих нищо от това, което пишеше, че трябва да усетя, в зoнитe, в които трябва да усетя. Нямах усещането, че ‘преразпределям енергия’ в ‘жизнените центрове’. Дори не съм сигурен кои бяха, но не попитах. Трябва да проверя като се прибера. Поне се разсеях и ми мина малко главоболието. Чувствам се изморен и имам чувството, че не мога да мисля и за едно движение в повече…. Home, sweet home…зове ме.