Контролирано безумие
Първата ми задача е свързана с Банка. Това е институция, в която всичко се наблюдава, рядко някой си позволява да повиши тон, всеки внимава в поведението си, става въпрос за пари. Единствената ми връзка по това време е една дебитна карта, която не ползвам. Решавам да я закрия и да си поискам 3те лева, които са като задължителен минимум. Правя някакъв първоначален план, като дори мисълта за това ми докарва буца в гърлото.
Приготвям си едни стари дънки, фланелка с къс ръкав, стара и доста опърпана раница, оставям брада на една седмица, вадя от килера стари маратонки. Решавам да се представя за момче от малък град или село. Всичко е чисто и спретнато, но старо.
Докато приближавам лъскавата сграда на централата, в която, по онова време, само там издаваха и закриваха дебитни карти, усещам, че сърцето ми ще изскочи от гърдите. Толкова съм смутен, че не внимавам къде стъпвам и се спъвам. Болка прорязва коляното ми, след като съм стъпнал накриво.
Приближавам входа и усещам че се потя повече отколкото времето предразполага. Влизам и трябва да мина охраната. Спира ме млад мъж, облечен със служебен костюм. Виждам на ревера му значка с логото на банката. Той бързо ме оглежда. Любезно ме подканя да мина през детектора за метал. Детектора изпищява. Той ме пита дали нося колан. Вдигам блузата си малко повече от необходимото, при което виждам за момент лека усмивка на лицето му. Той ме подканя да продължа. В този момент, аз си спомням, че в раницата имам един стар нож, който ползвам, когато ходя за риба. Отварям джоба и му го подавам. Ножът изглежда доста жалко, с кания от вестник и тиксо и ръжда тук там. Той се усмихва вече по-видимо. Аз го питам къде трябва да отида за КАРТАТА, той вежливо ме насочва към втория етаж.
Предстои ми да изкача широко стълбище. Започвам да се тътря бавно, като силно накуцвам с единия крак. Болката е поотминала, но пък ми даде идея за накуцването. Бавно и мъчително изкачвам стъпалата, като се потя още повече, пуфтя и въздишам тежко. Няма много хора в банката и усещам, че през цялото време охраната внимателно гледа моите мъки.
Качвам се на втория етаж и търся къде да отида. Питам няколко служителя за нужното гише. Изглеждам доста потен и с измъчено лице. Попълвам молбата за закриване и без да искам допускам грешка. Моля за нов формуляр. Неучтивата служителка смекчава поведението, като вижда каква картинка на безпомощност представлявам. Казва ми кога да дойда пак, за да си взема 3те лева.
Слизам надолу, като тоя път съм видимо раздразнен. Последните стъпала ги вземам на един крак и буквално скачам пред охраната. Младият мъж, казва на своя колега, който е в портиерната, да подаде едно скромно ножче. Виждам съжаление и снизхождение на лицето му.
Едвам дочаквам да се отдалеча. Чувствам че сърцето ми ще изскочи, целият съм вир-вода, а “здравият’ ми крак целия тупти от неестественото движение. Нищо не мина по първоначалния ми план. Въпреки това усещам една лекота, все едно ми е паднал голям товар от гърба. Това е едно най-трудните неща, които съм правил до момента. Не бях хладнокръвен, а по-скоро объркан. Има още много какво да се желае.
